Защото половин век пребиваване в ръцете на атеистичния комунистически режим, откъдето и да се погледне, си беше ако не "вавилонски плен", то със сигурност "люта зима" за нашата Православната църква.
Време на оцеляване при предстоятелството на патриарх Максим, но и време на компромиси. А също и на натрупани вътрешни противоречия, разразили се, не на последно място, в болезнената рана на разкола.
Всички тези обстоятелства няма как да не са белязали съдбата на новоизбрания български патриарх. И все пак радостта на църковните хора от избора на Негово Светейшество Неофит, на всички онези, които живеят в причастност с живота на Църквата, идва да подскаже на обществото, че пред БПЦ се откриват нови хоризонти. И то по няколко причини.
Първо, бяха елиминирани лошите сценарии
Ето два от тях. Представете си (което съвсем не беше невероятно!), че начело на БПЦ бе избран Варненският и Великопреславски митрополит Кирил, известен не само с богатото си агентурно минало, но и с това, че е станал владика, благодарение на близките си родствени връзки с полк. Христо Маринчев (дългогодишен надзорник над Църквата от името на ДС). Представете си целият обществен скандал на подобен избор и как въобще, отвъд актуалните политически трусове, хората щяха да погледнат на това. А също и обобщенията на медиите: "23 години след промените ДС кадрува избора на новия български патриарх". За щастие, тази горчива чаша ни беше спестена.
Както ни беше спестен и един друг избор (който съвсем не беше невъзможен!) – на Старозагорския митрополит Галактион. А оттам –превземането на Църквата от всякакви архонти и архонтеси, тамплиери и бизнес-кръгове, които щяха да съсипят всичко истинско в БПЦ, съхранило се, благодарение на вярата, дори през най-тежките гонения от времената на комунизма. За щастие, това също не се случи.
В крайна сметка до балотаж стигнаха двамата най-достойни и достоизбираеми йерарси на Православната църква. Затова пък след интронизацията на Негово Светейшество Неофит на неговите плещи ляга
бреме, съпоставимо с отговорността на екзарх Антим I
след Църковно-народния събор от 1871 г. И в двата случая става дума за свободен църковен избор след време на духовна несвобода.
Възможности за ново начало наистина има. Макар изпитания да не липсват.
Патриарх Неофит още в първата си проповед призова "да се справим със себелюбието си, за да влезем в единството на Църквата". Ала за да се случи това, за да заживее Българската православна църква истински съборен живот, всички нейни членове трябва да заживеят в единение.
А това предполага още на Църковния събор
който трябва да се проведе тази година, да се вземат важни решения. На първо място, трябва да се осмисли ролята на миряните в Църквата, като се преодолее традиционното разделение на "клир" и "миряни" (или "вярващи", както обичат да ги наричат някои митрополити, възлагайки отговорността на вярата единствено на техните плещи). Съборността на Църквата предполага ново дефиниране на различните отговорности в Църквата и на нейното служение в света. Когато то стане факт, българското общество вече няма да има основания да задава любимия си въпрос: "А какво прави Църквата?" Защото Църквата ще прави това, което трябва (ще служи, ще спасява) не само чрез своя клир, но и чрез всички свои членове, които могат да поемат духовно-просветната или социална църковна дейност.
Всички тези обстоятелства няма как да не са белязали съдбата на новоизбрания български патриарх. И все пак радостта на църковните хора от избора на Негово Светейшество Неофит, на всички онези, които живеят в причастност с живота на Църквата, идва да подскаже на обществото, че пред БПЦ се откриват нови хоризонти. И то по няколко причини.
Първо, бяха елиминирани лошите сценарии
Ето два от тях. Представете си (което съвсем не беше невероятно!), че начело на БПЦ бе избран Варненският и Великопреславски митрополит Кирил, известен не само с богатото си агентурно минало, но и с това, че е станал владика, благодарение на близките си родствени връзки с полк. Христо Маринчев (дългогодишен надзорник над Църквата от името на ДС). Представете си целият обществен скандал на подобен избор и как въобще, отвъд актуалните политически трусове, хората щяха да погледнат на това. А също и обобщенията на медиите: "23 години след промените ДС кадрува избора на новия български патриарх". За щастие, тази горчива чаша ни беше спестена.
Както ни беше спестен и един друг избор (който съвсем не беше невъзможен!) – на Старозагорския митрополит Галактион. А оттам –превземането на Църквата от всякакви архонти и архонтеси, тамплиери и бизнес-кръгове, които щяха да съсипят всичко истинско в БПЦ, съхранило се, благодарение на вярата, дори през най-тежките гонения от времената на комунизма. За щастие, това също не се случи.
В крайна сметка до балотаж стигнаха двамата най-достойни и достоизбираеми йерарси на Православната църква. Затова пък след интронизацията на Негово Светейшество Неофит на неговите плещи ляга
бреме, съпоставимо с отговорността на екзарх Антим I
след Църковно-народния събор от 1871 г. И в двата случая става дума за свободен църковен избор след време на духовна несвобода.
Възможности за ново начало наистина има. Макар изпитания да не липсват.
Патриарх Неофит още в първата си проповед призова "да се справим със себелюбието си, за да влезем в единството на Църквата". Ала за да се случи това, за да заживее Българската православна църква истински съборен живот, всички нейни членове трябва да заживеят в единение.
А това предполага още на Църковния събор
който трябва да се проведе тази година, да се вземат важни решения. На първо място, трябва да се осмисли ролята на миряните в Църквата, като се преодолее традиционното разделение на "клир" и "миряни" (или "вярващи", както обичат да ги наричат някои митрополити, възлагайки отговорността на вярата единствено на техните плещи). Съборността на Църквата предполага ново дефиниране на различните отговорности в Църквата и на нейното служение в света. Когато то стане факт, българското общество вече няма да има основания да задава любимия си въпрос: "А какво прави Църквата?" Защото Църквата ще прави това, което трябва (ще служи, ще спасява) не само чрез своя клир, но и чрез всички свои членове, които могат да поемат духовно-просветната или социална църковна дейност.
Сиреч всичко онова, което днес се олицетворява само от отец Иван от Нови хан.
На второ място, в речта си след интронизацията патриарх Неофит спомена грижата за свещенството. Едва ли има по-неотложна задача, като се има предвид тежкото положение на българските свещеници – мизерни заплати, невнасяни социални и медицински осигуровки, да не говорим за липсата на допълнителна пастирска и богословска квалификация. Към това се добавя и недостигът на монашество (под сто души в мъжките манастири), което поставя на сериозно изпитание бъдещия избор на висш клир. В сегашния си вид Българската православна църква страда от
хроничен провинциализъм и голяма вътрешна самоизолация
За което отдавна тревожно бият камбаните. Новият български патриарх трябва да намери необходимите хора, които да възстановят диалога с другите Православни църкви сестри (най-вече със Сръбската и Румънската православна църква), откъдето могат да се почерпят ефективни модели за църковна дейност сред младите и то в съвременното дигитално общество. След 1989 г. БПЦ прекъсна всякакъв диалог и с другите християнски конфесии. Редно е да се помисли за участие поне в инициативи на Съвета на Европа, където Гръцката православна църква е особено активна в работата над редица директиви и документи в областта на биоетиката или човешките права. За целта Българската православна църква може отново да се обърне към своите миряни, използвайки тяхната експертиза.
За да се случи всичко това, трябва обаче да се стопят ледовете, да рухнат стените, направили възможна сегашната "феодализация" на Църквата по места. Съборността на Църквата, за която ни припомни патриарх Неофит, изключва всяка "феодалност", всяко "робуване на лични страсти и пристрастия." В тази връзка
доброволната оставка на Йосиф
- митрополит на САЩ, Канада и Австралия, е първата "бяла лястовица" на промяната. Факт е, че дядо Йосиф, който стана известен като говорител на Патриаршеския изборен събор, е един от ярките реформатори в БПЦ. И неговото решение да се завърне в България точно в този момент (даже в качеството на бивш митрополит), за да подкрепи патриарха и да работи за промяната, е много ясен сигнал, че нещо започва да се случва в Църквата.
Едно е сигурно – на новия патриарх Неофит му е съдено да направи първите си стъпки в особено тревожно социално време. Не дай Боже той да се окаже единственият в страната авторитет в море от безвластие и брожения. Можем само да се молим лъчът на надеждата да разкъса тежките облаци над задаващата се "българска пролет".
* Тони Николов е главен редактор на портала "Култура".
Източник dnevnik.bg
На второ място, в речта си след интронизацията патриарх Неофит спомена грижата за свещенството. Едва ли има по-неотложна задача, като се има предвид тежкото положение на българските свещеници – мизерни заплати, невнасяни социални и медицински осигуровки, да не говорим за липсата на допълнителна пастирска и богословска квалификация. Към това се добавя и недостигът на монашество (под сто души в мъжките манастири), което поставя на сериозно изпитание бъдещия избор на висш клир. В сегашния си вид Българската православна църква страда от
хроничен провинциализъм и голяма вътрешна самоизолация
За което отдавна тревожно бият камбаните. Новият български патриарх трябва да намери необходимите хора, които да възстановят диалога с другите Православни църкви сестри (най-вече със Сръбската и Румънската православна църква), откъдето могат да се почерпят ефективни модели за църковна дейност сред младите и то в съвременното дигитално общество. След 1989 г. БПЦ прекъсна всякакъв диалог и с другите християнски конфесии. Редно е да се помисли за участие поне в инициативи на Съвета на Европа, където Гръцката православна църква е особено активна в работата над редица директиви и документи в областта на биоетиката или човешките права. За целта Българската православна църква може отново да се обърне към своите миряни, използвайки тяхната експертиза.
За да се случи всичко това, трябва обаче да се стопят ледовете, да рухнат стените, направили възможна сегашната "феодализация" на Църквата по места. Съборността на Църквата, за която ни припомни патриарх Неофит, изключва всяка "феодалност", всяко "робуване на лични страсти и пристрастия." В тази връзка
доброволната оставка на Йосиф
- митрополит на САЩ, Канада и Австралия, е първата "бяла лястовица" на промяната. Факт е, че дядо Йосиф, който стана известен като говорител на Патриаршеския изборен събор, е един от ярките реформатори в БПЦ. И неговото решение да се завърне в България точно в този момент (даже в качеството на бивш митрополит), за да подкрепи патриарха и да работи за промяната, е много ясен сигнал, че нещо започва да се случва в Църквата.
Едно е сигурно – на новия патриарх Неофит му е съдено да направи първите си стъпки в особено тревожно социално време. Не дай Боже той да се окаже единственият в страната авторитет в море от безвластие и брожения. Можем само да се молим лъчът на надеждата да разкъса тежките облаци над задаващата се "българска пролет".
* Тони Николов е главен редактор на портала "Култура".
Източник dnevnik.bg
