ЙОРДАН ЙОВКОВ



ЖИЗНЕН ПЪТ 

Йордан Стефанов Йовков (остаряло: Юрдан Йовков) (1880-1937) е български писател, определян като майстор на късия разказ. Член е на Съюза на писателите от 1920 г. — избран е единодушно.


Роден на 9 ноември през 1880 г. Йовков преминава детските и юношеските години в родното си място (Жеравна), където получава основно образование (1895). Завършва гимназия в София (1900). Учителят му по литература — поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател

След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. През 1900 г. се преселва в село Долен извор. Завършва школата за запасни офицери в Княжево 1902-1904, като по време на обучението си публикува първата си творба — стихотворението „Под тежкия кръст“ (вестник „Съзнание“, бр. 9, 26 октомври 1902 г.). В началото на 1904 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му.

Есента на 1904 г. Йовков се завръща в Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През юни 1913 г. е ранен край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин.

След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание „Народна армия“, където в бр.1 публикува очерк за Балканската война — „Утрото на паметния ден“. След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Григор Василев е назначен за библиотекар и [редактор] на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“ в Отделението за социални грижи и благотворителност.

Остава на работа до есента на 1915 г., когато отново е мобилизиран и изпратен в град Ксанти. А година по-късно е командирован в редакцията на списание „Военни известия“. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във [Варна], където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в [Букурещ]. През 1920 - 1927 г. е редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията.

Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. През есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното му състояние е откаран в Пловдив и опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив. Открит е рак в стомаха в напреднало, безнадеждно състояние. Също рак в жлъчката, освен това - апандисит. На 15 октомври 1937 година Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност.
Творчество
Йовков дебютира като поет. През 1902 - 1911 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания - в. „Съзнание“, списанията „Пробуда“, „Художник“, „Ново време“, „Ново общество“ и „Бисери“. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви — започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба - „Овчарова жалба“, с подзаглавие „Старопланинска легенда“ - Йовков публикува в списание „Просвета“ през 1910 г.

Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. („Утрото на паметния ден“); до 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията „Звено“, „Съвременна мисъл“, на вестниците „Слово“,„Демократически преглед“, „Военни известия“ и „Отечество“. Открояват се импресиите „Те победиха“, „На старата граница“, „Безотечественици“, „Ехо“, разказът „Балкан“и повестта „Земляци“.

В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници — баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната — от първия ѝ ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В прозата му няма ожесточение, викове на омраза. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 г. два тома„Разкази“.

Въпреки че на 2 пъти по-късно се връща към баталните сюжети — веднъж с новелата „Последна радост“ 1920 и след едно десетилетие с разказите „Бели рози“, „Другар“, „На стража“, Йовков изчерпва темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. 

 Ако с „Последна радост“ Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта „Жетварят“ 1920 възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. „Последна радост“ е кръстопътна книга — в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.

Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“ 1927, „Вечери в Антимовския хан“ 1928, „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“ 1936 и романа „Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“. Сборниците „Старопланински легенди“,„Вечери в Антимовския хан“, „Ако можеха да говорят“ се определят жанрово като цикъл от разкази .

70 книги на Йовков са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби — на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски,японски и други езици.Йовковите творби имат своя свят, своята атмосфера.Тя идва от времето, което Йовков изобразява.




ЖИВОТ БЕЗ ПРАЗНИЦИ
Йордан Йовков, певецът на Добруджа, предпочита живота в столицата. Писателят е тайно влюбен в Багряна.
Казват, че белетристът Йордан Йовков има две родни места - Жеравна и Добрич. Всъщност той свързва голяма част от живота си със столицата. Надарен с изострена наблюдателност, след основното си образование за малко да стане художник. Толкова майсторски нахвърля върху хартията образите на хора, птици, коне, предмети, че близките му виждат в него бъдещ творец с палитра и четка в ръце. През 1897 г. ученикът в Първа софийска мъжка гимназия, блясва сред връстниците си със съчинение. “Драги ученици, вие имате в класа си бъдещ писател, който е надарен с тънка и дълбока наблюдателност и език с жива изразителност“, пророкува тържествено учителят му по литература - поетът и писателят Иван Грозев. 

С диплома в ръка бъдещият поет се завръща в Добруджа. През 1904 г. отново поема към големия град, този път като студент в Юридическия факултет на Софийския университет. Но скорошната смърт на баща му го принуждава да се прости със следването.
Творческата му натура го насочва и към театъра. Като член на учителското дружество “Развитие“ Йовков влиза за пръв път в храма на Мелпомена. Той е не само зрител, но и режисьор, и актьор. Облечен в атлазен котленски елек, мургавият даскал

изиграва ролята на Райна Княгиня

от едноименната пиеса на Добри Войников. В литературата влиза със стихове. Цяло десетилетие - от 1902 до 1911 г., различни литературни и периодични списания печатат римуваните му строфи. А като писател се изявява най-вече между двете световни войни. След обявяването на Балканската война, облечен в униформата на запасен поручик, Йовков заминава на фронта като командир на рота и участва в боевете при Кайпа, Одрин, Чаталджа, Дойран, които описва в прозата си. По време на Междусъюзническата война е ранен и неговите войници на два пъти го носят на гръб, за да го спасят от плен. Но 20 август 1913 г. поручик Йовков сдава военното имущество и поема отново към София. Още понакуцва, раните му не са заздравели, но не се свърта в квартирата си. 

 Скита по софийските улици, по задимените кафенета и кръчми. В една есенна вечер около входа на хотел “България“ среща свой съученик от Първа мъжка гимназия. Григор Василев по това време е общински съветник. На чаша кафе Йовков му споделя, че гладува и търси работа. Този път щастието му се усмихва. Точно в този момент се подготвя издаването на ново месечно списание. В редакционната колегия търсят няколко действащи и запасни офицери. Така с подкрепата на приятеля си запасният поручик Йордан Йовков става редактор в “Народ и армия“.

“Значи, аз ще остана в София!“

- въздиша облекчено белетристът. Първите му творби разтърсват изявените поети, писатели и критици. Боян Пенев отбелязва в статиите си възторга, с който се приемат Йовковите фейлетони. Владимир Василев и Тодор Николов са в екстаз. Яворов мълчи многозначително. Името Йовков е забелязано от литературните и редакторските среди и гилдията следи с притаен дъх изявите му. Година по-късно, изоставено финансово от държавата, списанието спира. Йовков отново е безработен безсребърник. Въпреки това продължава да пуши от своите “телени гащички“ срещу левче за кутия. 

 Пак със застъпничеството на приятеля си Григор Василев става редактор на сп. “Преглед“, издавано от Министерството на вътрешните работи и народното здраве. Но още в началото на Първата световна война напуска списанието, стаята си в евтиния хотел “Претан“ и заминава като кореспондент на Северния и Южния фронт. 

 Вечерта преди тръгване посещава своята приятелка Лиза Белчева, като я обсипва с бащински съвети и напътствия. Двамата с Лиза, наложила се по-късно с неговото литературно настойничество като поетесата Елисавета Багряна, се запознават една вечер на бул. “Цар Освободител“ чрез писателя Георги Райчев. 

 Багряна си спомня Йовков през първата им среща така: “...особена блага усмивка, тихият, топъл глас и лекият малко пеещ, приличащ на нашия - сливенския говор“. Благодарение на настойчивостта на Йовков в сп. “Съвременна мисъл“ са поместени първите две стихотворения на неизвестната никому поетеса. Той изтръгва почти насила от ръцете на приятелката си тетрадката “ със стихове. Дружбата им продължава чрез писма и докато Йовков е на фронта. Но за белетриста тя е нещо много повече от


Йовков с дъщеря си Елка през 1930 г.

литературно покровителстване. “Сега по нас цъфтят нарове. И всичките тези безбройни яркоалени цветове аз обричам на вас“, пише с нескрита любов в едно от писмата си Йовков до Багряна. Тя пък от своя страна признава: “Мълчеше. Никога не е изявявал външно чувствата си. Вместо това ми говореше за свои замисли, които, струва ми се, никому другиго не доверяваше. 

 Той ми разказваше още ненаписани разкази - равно, спокойно, сякаш четеше. И после те излизаха почти така, както вече ги бях чула.“ Несподелената си, измъчваща го любов Йовков пренася в лиричните си разкази. В средата на 1916 г. той е изтеглен в София. Запасният поручик влиза в редакцията на военните издания “Отечество“ и “Военни известия“ и се озовава в приятелската компания на Добри Немиров, Елин Пелин, Кирил Христов, Александър Божинов, Андрей Протич. Настанява се

в дома на Подвързачов на ул. “Фердинанд“ 138

(днес бул. “Христо Ботев“). Стаята му гледа към улицата, а мебелировката “ е спартанска - легло, маса, няколко стола, огледало и сандък с лични вещи. Всеки обед групата се събира в стола при Главно управление, кръстено от шегобийците икономическа гостилница “Последен грош“. На писателската маса се сипят шеги и анекдоти, солени закачки, пикантерии. 

 Елин Пелин е душата на компанията. Докато масата се взривява от дружен смях, Йовков мълчи, скрит зад синкавата завеса от цигарен дим. Пред шумните компании предпочита уединението в скромната си квартира. Не обича празниците и гостите, защото го откъсват от работата. “Ако зависи от мен, ще зачеркна празниците в моя календар“, признава писателят пред близките си. В тишината на Подвързачовия дом той пише много от разказите си, сред които са “Българка“ и “Белият ескадрон“, комплектува и първите си два сборника. 

В началото на 1918 г. съдбата среща писателя със студентката в Историко-географския факултет, добруджанката Деспина Колева. Двамата се женят през есента на същата година. Две години по-късно Йовков вече е болен. Това е причината и да откаже на Владимир Василев редакторско място в списание “Златорог“. “Страдам от стомах и тъй като всяко физическо усилие ме уморява лесно, принуден съм да пиша лежешком“, обяснява в писмото си до Василев. По лекарско предписание трябва да се храни два пъти дневно с прясно

приготвена, но еднообразна храна. Може да
приема само варено прясно пиле и мляко с ориз

Деспина зарязва собствените си професионални амбиции и се посвещава изцяло на Йовков. Оттук нататък всички дни са еднакви - писане в къщи, малко убито време в шумното кафене. Но и там приятелите му знаят - ако Йовков е сам, с цигара в ръка и чаша липов чай, никой не смее да седне на масата му, докато той изрично не му направи знак. 

“Когато Йовков пише, нищо не е в състояние да го разсее“, казва съпругата му Деспина пред семейната им приятелка Дора Габе. През лятото на 1919 г. Йовков си намира макар и временна работа във Варна. Там се ражда дъщеря му Елка. Бащината му любов не знае граници. В дадени моменти дори се превръща в жизнена опасност за детето. Посред лято той завива дъщеря си с няколко одеяла - за да не настине. Не позволява да я къпят пак по същата причина. Никой не може да влезе в детската стая, за да не донесе някаква зараза.
След седем мизерни години като дипломатически чиновник в Букурещ през 1927 г. Йовков отново се завръща в София. 

 Семейството се настанява на ул. “Цибра“ № 6 в скромно партерно жилище. Едната стая е негов кабинет, но той предпочита да стои в кухнята, постлана със селска шарена черга и бели плетени дантели по лавиците. Хазяйката Бела Казанджиева разказва как двамата с приятеля му Спиридон Казанджиев решават да станат туристи. Но стигат само до обзавеждането си с туристически обуща и принадлежности. Това провалено

начинание Бела Казанджиева нарича
“Туристическо дружество “Стой, не мърдай!“

През цялото това време Йовков не спира да пише. В дома на ул. “Цибра“ той сътворява с невероятна бързина и вдъхновение “Вечери в Антимовския хан“ и първата си пиеса “Албена“. Всяка вечер, когато близките му си легнат, той се настанява в ъгъла на кухнята, седи и пише. Денем пък Деспина стои край него с часове, без той да я забележи. “Аз виждам обстановката пред себе си така, както виждам градината, и просто описвам това, което виждам“, признава Йовков. Според психолозите това са халюцинаторни явления. Всичко, което си представя, той го вижда материализирано. По това време никой от близките му не подозира какво се крие зад стомашните болки на писателя. Последните години на Йовков преминават
в дома на ул. “Янтра“ № 13.

През лятото на 1936 г. той е остарял, прозрачно бледен, отслабнал и болезнено изнервен. Умира от рак на стомаха година по-късно в католическата болница в Пловдив. Деспина стиска силно ръката му през цялото време. “Никога преди това не съм смятал, че човешката ръка може да крие толкова сила и да дава такова облекчение“ - са сетните думи на Йовков.
Искра Ценкова
Източник temanews.com



е учредена през 1970 г. от Община Добрич „като естествен израз на почитта на добруджанци към големия писател, възпял в творчеството си по неповторим начин добруджанската равнина“.

Наградата се връчва на български автори за значителни художествени постижения в съвременната българска литература в духа на Йовковата литературна традиция. Връчва се по време на Литературните празници „Йордан Йовков“, които се провеждат на 5 год. 

 Състои се плакет, грамота и парична сума.

Наградата не се разминава със скандалите. През 2000 г. БТА погрешка обявява Йордан Радичков за единствен номиниран, след което Община Добрич съобщава, че наградата отива при Марко Семов. Марко Семов приема наградата, но дарява паричното й изражение от 1000 лв. на дом-паметника „Йордан Йовков“ в Добрич.

През 2005 г. ректорът на Софийския университет проф. Боян Биолчев настоява за Вера Мутафчиева, а добричките културни дейци за Камелия Кондова. Това е и причината лауреатът Антон Дончев също като предшественика си да дари на община Добрич паричното изражение на наградата си.

Още по-голям е скандалът през 2010 г., когато наградата е поделена между кандидатурите на две писателски групи - около Съюза на българските писатели и около Софийския университет. В резултат Община Добрич обмисля промяна на Статута на наградата.

 Наградени автори и творби
1970 - Дико Фучеджиев
1975 - Емилиян Станев и Симеон Султанов
1980 - Илия Волен
1985 - Петър Славински
1990 - Ивайло Петров
1995 - Николай Хайтов
2000 - Марко Семов и професор Иван Сарандев (за изследователска дейност, свързана с живота и творчеството на Йовков) (Жури с председател Николай Хайтов и членове Димитър Христов, главен редактор на в. „Български писател“, Любен Георгиев и Надя Попова.)
2005 - Антон Дончев, Атанас Цонков и Йордан Дачев (за принос в научното изследване и популяризиране на Йовковото литературно наследство)
2010 - Димитър Томов и Кольо Георгиев




ЛИЧНИ И СЪКРОВЕНИ СРЕЩИ С ЙОРДАН ЙОВКОВ

На годишнината от рождения ден на прочутия писател си припомняме как е творил чрез разказите на най-близките му хора. Колко е хубаво, че в мислите си можем да се връщаме назад във времето. Да се пренасяме в годините, да си спомняме за събития и хора, оставили диря в културната история на България. Сладкарница „Цар Освободител” – на ъгъла на едноименния булевард и „Раковски”. Днес мястото е празно, оформено в непретенциозна градинка. Но от началото до края на 40-те години на ХХ век сладкарница „Цар Освободител” е била любимо място за срещи на артисти, професори, журналисти – неофициален клуб на хората от всички изкуства.

„Седим в сладкарница „Цар Освободител"...

– така започват спомените на известния български психолог професор Спиридон Казанджиев. В продължение на едно десетилетие (между 1927 и 1937 г.) той води дневник, в който записва ежедневните си срещи с Йордан Йовков. Така ни оставя един безценен документален спомен за писателя, една своеобразна творческа анкета, но както сам подчертава: водена без Йовков да бъде „изпитван", без да му се задават въпроси. В свободни беседи са излагани най-съкровените мисли, споделяни са реализирани и нереализирани творчески планове.


 А върху отделните страници на дневника, след датата и годината, следва неотменното уточнение: „Седим в сладкарница „Цар Освободител"; „Тая вечер в „Роял"; „Седим в кафене „България"; „Във Виенската сладкарница"; „Кафенето на БИАД" – местата на срещите между професор Казанджиев и Йордан Йовков – майсторът на късия разказ.
Детството

Йордан Йовков е роден в живописната Жеравна на 9 ноември 1880 г. Тук минават детските и юношеските му години и завършва основното си образование. Когато е на две години, баща му купува голям имот в Добруджа. След като завършва втори клас, Йордан Йовков прекарва една зима и две лета в Чифуткьой (сега Йовково), където помага на най-големия си брат – Йосиф.

Йовков е страстен любител на животните, особено на конете и овцете. Майка му си спомня, че като по-малък често го намирали заспал сред овцете. Имотът им е голям: 700-800 декара, с много рогат добитък. Имат хергеле от 80 коня. Йовков много обича да бъде сред тях, кръщава ги с имена. Умее да ги опитомява и после ги язди. Къщата им е голяма, стара. Пред нея се издига вековно акациево дърво. Бащата на Йовков бил едър, висок, строг човек с чорбаджийски вид. Йовков по характер и по външност прилича на майка си.
Писателят разказва през смях пред приятели за 

 първото си идване в София

как се записал в ІV клас, как, облечен в дебели шаячни дрехи, с обуща два номера по-големи, тръгнал да обикаля софийските улици и накрая, облян в пот през горещия слънчев септемврийски ден, седнал на тротоара на една многолюдна улица и чак после, когато опознал града, разбрал, че е бил на ъгъла на „Леге" и „Търговска". Как закъснял първия ден за училище и застанал виновно, засрамен до вратата. Класният го запитал как се казва:
- Йордан Стефанов.
- А дядо ти?
- Йовко.
- Добре, отсега нататък ще се наричаш Йордан Йовков.

Писателят завършва гимназия в София през 1900 г. От 1902 до1904 година е в школата за запасни офицери в Княжево. Записва се студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. Завръща се в Добруджа и учителства в различни села до 1912 г., когато е мобилизиран.

Йовков, докато живее под наем у професор Казанджиев
                                                                           
Ето какво четем в дневника на професор Спиридон Казанджиев: „Йовков не правеше впечатление от първа среща. Нужно беше да се дружи дълго с него, за да се разбере какви богатства крие в душата си. Тогава ставаха възможни и ония искрени и сърдечни разговори, в които той се откриваше и доверяваше. Моята дружба с Йовков започна в Европейската война през 1915-1916 г. Охранявахме съседни участъци при река Места, та често се срещахме. По-тясна обаче стана тая дружба от есента на 1927 г., когато Йовков, току-що завърнал се от Букурещ, дойде да живее у нас."

Изкушавам се да включа и спомените на съпругата на професора – Белла, сестрата на Дора Габе, за нейната първа среща с Йовков:

„През 1927 г. Йовков се върна от Букурещ и стана чиновник по печата във Външното министерство. Срещнали се с проф. Казанджиев и станало дума, че търси квартира, но се страхува на какви хазяи ще попадне, понеже има дете. Ние тъкмо бяхме направили къща с много дългове и трябваше да даваме под наем, понеже не можехме и да я продадем – тя не покриваше дълга. Йовков не искал дори да види каква е квартирата. Щял веднага да телеграфира на жена си да дойде с багажа. Така и стана.

Къде беше Йовков през това време, не зная, но за първи път дойде в къщи с багажа и семейството си. Той не се огледа да види квартирата (тя беше на партера), недостатъците на стаите, а веднага се залови тихо и кротко да разпределя багажа. Понеже къщата беше строена за едно семейство, отстъпихме кухнята на тях, а ние импровизирахме за нас една малка стаичка. Аз се залових да изпразвам кухнята, но ми направи впечатление, че Йовков на няколко пъти усмихнат надникваше вътре.

Жена му ми каза: „Много му харесаха полиците с белите тантелени къдри и селската шарена черга, закачена под тях, било като в село гостната им стая. Накара ме да те питам ще си ги вземеш ли." Казах, че няма да ги взема, защото полиците са заковани, а шарената черга е рисувана на стената с блажни бои от общия ни приятел, художника Борис Денев. Йовков много се зачуди и пипна стената най-напред с показалеца, а после я поглади с дланта си...

Тая кухня изигра при Йовков положителна роля: макар че една стаичка нареди кабинет за себе си, а по-голямата стая беше спалня и всекидневна, Йовков пишеше в кухнята..."


Как твори Йовков
                                                                                       „Срещи и разговори с Йордан Йовков" на професор Казанджиев излиза след смъртта му и е подготвена от съпругата му Белла. Ето какво още пише той: „...През лятото на следната година децата ни бяха отишли в провинцията и ние останахме сами. На обяд и вечер се хранехме заедно и заедно се прибирахме вкъщи. Нощите бяха топли и ние оставахме до късно на двора в разговори на теми из ежедневието или увлечени в спомени от войните. В тия вечери аз често „откривах" Йовков.

За творчеството си, както и за личния си живот, Йовков избягваше да говори. В приятелски кръг той обичаше да се шегува и забавлява, да разсъждава на теми, които ежедневието поставяше, или да се отдава на спомени от войните и от учителския си живот в Добруджа.

„Иска ми се да напиша разкази или повест за по-стара Добруджа, скотовъдска, не земеделска Добруджа. Тя е земеделска от 1894 г.; преди това имаше друг характер, беше същинска руска степ, с хергелета, стада. Когато дойдоха руските колонисти непосредствено след Освобождението, тя приличаше на руска земя. Тия хора дойдоха с целия си бит, с тройките, с уредбата си, с песните си. А и пейзажът прилягаше. Сякаш видяхме парче руска земя, тъй както сме си я представяли, като сме чели руските писатели."

И Йовков се увлече да разправя за хергелетата,
1.4.1936 г.

Завчера, в неделя, излезе във в. „Зора" един разказ на Йовков от редицата „Ако можеха да говорят". Говорим за тоя разказ и Минко Генов казва, че тая редица разкази подхожда много за неговото списание „Венец". Моли Йовков да му даде нещо за списанието. Йовков му отказва, понеже се е ангажирал вече с редакцията на „Зора". Генов го моли за друг разказ. По тоя случай Йовков разправя, че му е невъзможно да пише отделни, самостойни по сюжет разкази.

 „Много ми е трудно – не мога, признавам.

 Моите разкази са винаги свързани

 Ето и тия, които сега печатам – свързва ги животът в чифлика. Касае се за обща съдба на хора и животни. Трагедията ще настъпи по-късно, когато чифликът ще бъде продаден и животните ще бъдат подкарани оттам. Разкъсаха се всички връзки, умря един живот. Сега те тръгват като сборище по незнаен път – немили-недраги. Едни ще бъдат продадени, други – заклани, без вест едни за други, изоставени. Същото с хората от чифлика. Само птичките ще останат, но и те ще млъкнат в онова запустение, което ще настъпи. Хората поне ще си спомнят и споделят мъката, а животните ще я преживеят, без да могат да я продумат."

По пътя за дома, след като мълчахме известно време, Йовков започна изведнаж:
„Помня, в Добруджа едно време селата бяха малки, умрял добитък край село, най-напред кучетата дни подред го ядат, а после долетят големи орли не знам откъде – като някакви странни същества, които довършват мършата. Правило ми е впечатление как мъчно се възземат, за да хвръкнат отново. Имаше нещо зловещо и мистично в тия птици."

21.4.1929 г.

„Не съм написал нито една работа, в основата на която да не стои действително преживяване. Имам добра памет, помня всичко. Почти всеки мотив отнасям в тоя пейзаж, дето съм бил, в тая среда, в която съм живял и която познавам. Вън от тях нищо не бих могъл да напиша.

В основата на „Най-вярната стража" стои един разказ на една стара жена, македонка, отдавна преселена в Добруджа, наша комшийка. Героят в нейния разказ беше един бей. Разбира се, аз се отдалечих много от тоя разказ."
Добруджа. Всяко негово вдъхновение го носи нататък – там е пейзажът му, там са героите му, там е битът, работата и съдбата им. Цялата негова творческа личност, спомените и вдъхновенията му се коренят там.

В спомените на съпругата на Йовков

Съпругата на писателя – Деспина Йовкова, споделя как са създадени "Вечери в Антимовския хан":

„Струва ми се, че няма друга Йовкова книга, написана така бързо, с толкова голямо увлечение, любов и вдъхновение. Това беше след пристигането ни от Букурещ. Тогава живеехме у професор Казанджиев.

Както всички разкази, той предварително толкова много ги обмисляше, живееше с тях, че те бяха в него вече почти готови. Само трябва да седне и да ги напише. И предложи на вестник „Зора" да дава всяка седмица по един разказ.

И така всяка вечер, след като ние с детето си легнем, сядаше да пише в малката уютна кухничка своите разкази.

Тъй като предварително не ми ги четеше,
                                                     
чаках с нетърпение рано сутринта в петък да прочета на първа страница най-отгоре: „Оригинален разказ от Йордан Йовков." Разгръщам вестника и зачитам разказа с вълнение. Около мен той усмихнат чака да завърша четенето и да чуе мнението ми. В продължение на няколко месеца Йовков написа своите „Вечери".

Тя ни е оставила спомена си и за това как е работил Йовков:
„Диванът му беше любимото място и той мъчно се отделяше от него. Доброволно го оставяше само в два случая: когато трябваше да преписва с мастило или когато случайно дойдеше някой. Тогава любезно отстъпва дивана на госта, а той сяда пред бюрото си. Щом гостът си отиде, с облекчение се изтяга отново на дивана. За мен

Йовков се намираше в един непрекъснат творчески процес

Колкото пъти го погледна, той има един мил, нежен и бляскав поглед, унесен в далечината, с безкрайно щастлив израз на лицето. Този унесен поглед и благата усмивка, когато работи, са дълбоко запечатани в сърцето ми. Защото с часове съм го наблюдавала как, подвил крак върху крак, излегнат, с една ръка крепи дебел том, и на него лист хартия, като от време навреме записва по нещо. По израза на лицето му виждах колко силно преживява това, което пише. Той е толкова унесен и вдълбочен, че не забелязва моето присъствие.

Забелязва ме, когато престане да работи. Наблюдавам как лицето му добива вид, като че ли се събужда от сън, оглежда любопитно стаята и като че ли едва сега ме забелязва.

Преди да започне да преписва разказа си, той дълго време го обмисля. На дивана, в градината, в кафенето. И е зает само с него.

Непрекъснато нахвърля мисли на разни листчета

През това време нито моето присъствие, нито това на детето го безпокои. Ние му говорим за какво ли не, но не ни се сърди; дали ни слуша или не, не е важно, поне се прави, че ни слуша. Но щом разказът вече назрее у него, сяда да го препише с мастило. И сега иска тишина и да е сам. Обикновено започваше да преписва вечер, след като ние си легнехме. Винаги съм се учудвала на голямата му упоритост да си извоюва свобода за работа.


За него нямаше по голяма радост от творчеството му.

Само в мислите си можем да възстановим спомена за отдавна изчезналите от лицето на София сладкарница „Цар Освободител", кафене „Роял" и кафене „България", Виенската сладкарница и кафенето на БИАД – местата, където често Йордан Йовков се е усамотявал, за да завърши започнатия разказ или да се срещне с приятели. Само в мислите си можем да се доближим до творческото ежедневие на писателя и да поменем името му, оставило светла диря в българската литература.
Източник club50plus.bg
Дора Ангелова 
Снимки: личния архив на автора 


Абонамент за: Публикации (Atom)