"ПО ЖИЦАТА" - ТЕЗИСИ, АНАЛИЗ, ЗВУЦИ

КОЙ И ЗАЩО СТРАДА В РАЗКАЗА 
„ПО ЖИЦАТА”? ТЕЗИСИ

Драги седмокласници, въпросът, който изглежда много елементарен, в действителност изисква задълбочено познаване и осмисляне на Йовковата творба. Освен това, „По жицата" е от тези произведения, които при всеки нов прочит разкриват дълбоки идейни и смислови пластове, изградени с характерните за Йовковото творчество средства и похвати.

Да актуализираме основните знания за разказа, които ще ни послужат да съставим адекватни твърдения в отговора.

Преди всичко „По жицата” ни въвежда в духовния свят на герои, чиято нравствена красота се проявява в изживяването на страданието, във вярата им в милосърдието. Възприемането на този свят става през очите на Моканина, на когото писателят предоставя разчитането на знаците във видимото пространство. Простичкият овчар разпознава с душата си тези знаци на невидимото. Те са външните белези на безкрайно повтарящия се цикъл в живота на човека - от страданието към надеждата и вярата, в неразривно единство с любовта и милосърдието.

Разказът е наситен с противоположни символни образи и асоциации. 

Змията е коварно и смъртоносно същество, символ на злото, пълзящо по земята. 

Бялата лястовица се свързва в народните представи с надеждата, с новия живот; носи късмет и щастие. В разказа тя символизира божествената любов и милосърдие. 

Телеграфната жица, натежала като броеница от черните лястовици, създава асоциации за житейския път на човека, за неизменността на неговото битие, протичащо в страдание и надежда. 

Богати асоциации поражда и контрастът между черния и белия цвят - като борба между отчаянието и надеждата, безверието и вярата, земното и небесното, мъката и просветлението и пр. 

Различните аспекти на добро и зло в разказа се проявяват в диалектическо единство. 

Не е случаен подборът на символните им образи в творбата, за която Йовков черпи вдъхновение и от народната митология, например: „Ако змията обитава корените на космическото дърво, то птицата свива гнездо в клоните му".'

Тенденциозни в значението са и някои имена и факти в разказа. Гунчовото село се нарича Надежда. От него семейството тръгва по безкрайния път на надеждата. 

Нонка е родена „по Богородица". Богородица въплъщава майчината закрила, милосърдието, всеопрощението над разкаялите се.

Не е случаен изборът и на едно съпаралелно събитие - наближаването на Преображение Господне, което предизвиква ред асоциации. 

Християнският празник се чества на 6 август, когато учениците на Иисус - Петър, Яков и Йоан са свидетелствали за славата на Божия син. Според писанието на Матей и Марко, пред очите им Иисус се преобразява и те виждат Божията светлина („Лицето му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина"; „дрехите Му станаха бляскави, твърде бели, като сняг"). Така тримата апостоли се убеждават в съществуването на Бог и в неговата слава. Моканина носи името на апостол Петър. Асоциирана със светлината, която библейските герои виждат, бялата лястовица („досущ бяла, като сняг") става символно означение на божията любов и милосърдие. В очите на Нонка грее също светлината на вярата, която озарява и Моканина.

В разказа няма развитие на сюжетна линия. За разлика от Елин Пелин, Иван Вазов и други познати ви автори, Йовков не „залага" на случката. Доколкото протича някакво събитие, то е незначително - обикновен житейски епизод. Бащата на болно момиче се отбива при Моканина, за да го попита къде се намира някакво село и след разговора им отново поема пътя си. На преден план в творбата излизат множество разкази (на Моканина, на Гунчо, на кумицата, на Никола и Пеньо Сидеровите), чрез които се очертават различни субективни гледища и се уплътняват образите на страданието и надеждата. 

Междувременно значението на бялата лястовица се променя - за едни от разказвачите тя е само поверие; за други става най-съкровена вяра в доброто, лишена от логиката на разума - така, както се вярва в Бог.

Отсъствието на сюжетност е компенсирано с дълбок психологически подтекст във всеки детайл от разказа - портрет, жест, интонация, пейзаж; с богатството от асоциации и символни значения.

Ключова дума в нашия въпрос е „страда", а двата въпроса „кой" и „защо" изискват вникване в душения свят на героите и изясняване на тяхното отношение към страданието в причинно-следствената му връзка. 

Вероятно обърнахте внимание, че въпросът „кой" е в единствено число, което може да предизвика недоумение - нали всеки от героите страда по свой начин: Нонка - пряко засегната от неизлечимата болест, родителите й - единственото им чедо си отива от този свят, Моканина - душата му е устроена да откликва на чуждата болка и да я „присвоява". 

Но за кого от всички герои страданието се оказва най-страшно изпитание, когато съзнанието не може да приеме съществуващите факти такива, каквито са, и намерило временна утеха в чудото на вярата, отново остава самотно в своето безверие?

„Има ли я?" -мисли си за бялата лястовичка Моканина във финала на разказа. За болната Нонка този въпрос не съществува. Вярата, неподвластна на разума, свети в младите й, усмихнати очи. Нейният въпрос не изразява съмнение в съществуването на бялата лястовица, а във възможността да я срещнат: „Ще я видим ли, чичо?". 

Пред очите на читателя се развива един парадокс: страданието, като състояние на духа, отсъства у болното момиче, но страданието е засегнало дълбоко душата на Моканина - чуждия човек. Той е този, който отчаяно се нуждае от вяра, потресен от съдбата на Гунчовото семейство, и особено когато изрича лъжата пред Нонка. Спомнете си как говори той пред нея. Убедителен ли е? Каква е връзката между болката, смущението му и езиковата форма на тази реч? 

Нека да сравним и реакцията на всеки от героите след тази лъжа. 

„Майката стисна очи и заплака. Високият едър селянин се закашля, хвана коня за юздите и го поведе. " А Моканина напътства „... Все по теля, все по теля!", сякаш сам себе си убеждава в чудото, но очите му срещат само черния цвят по телеграфната жица. Душата му, намерила за миг покой във вярата на Нонка, отново се връща в скепсиса. И още, какво е това „нещо", което се повдига в гърдите му, задушава го, премрежва очите му? Йовков отказва да го назове, макар и да повтаря тези думи в синтактичен паралелизъм в края на разказа. Не е ли това разпъването на душата между вярата и съмнението?

Йовков не представя реакцията единствено на момичето след лъжата на Моканина. Но не е ли ясно за читателя, че съмнението не може да засенчи светлината на вярата в очите й. Те светват още преди да получи отговор на въпроса си. Вярата е Божият благослов за Нонка, чийто образ сякаш е съсредоточил цялата божествена светлина в себе си.

Неверието в доброто е грях от християнска гледна точка. 

Разкаянието за греха намира израз в този накъсан словесен ред в речта на Моканина, когато той се мята между вярата и съмнението. В този смисъл Моканина е най-драматичният образ в разказа.

Съмнението съществува и у Гунчо, който двукратно заявява: „На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са, пък болна е, чедо е..." Така Гунчо разграничава своята вяра от суеверието, свидетелства за човешкото си достойнство - на несретника, на когото не остава друг избор освен надеждата и вярата - един свръхчовешки промисъл.

След тези разсъждения ще си позволя да ви предложа следната.

ТЕЗА
Едно от внушенията на Йовков е, че страданието присъства като неотменима част в човешкото битие и въпреки това в разказа не натежава песимизмът като отношение към света. Героите изпитват някаква светла примиреност към несретната си съдба, защото вярват в доброто, в някакъв неизразим висш промисъл, който ги напътства и укрепва духа им в най-страшните изпитания. Ако някой в разказа истински страда, това е Моканина, разпъван от съмнения и колебания. Той именно се нуждае от вярата на Гунчовото семейство, но за овчаря тя е само мигновено просветление, след което отново го връхлитат терзанията и мъката на безверието.

ПЪРВА ПОДТЕЗА
Наистина, чрез съдбата на Гунчо и неговото семейство авторът показва в сгъстен рисунък образа на страданието. Човек, у когото е заложено доброто, не може да не откликне на такава мъка и Моканина неизбежно я преживява. Още преди да изслуша разказа на Гунчо, той вече е видял нейните външни белези.

АРГУМЕНТИ:
1. Направете стегнато и кратко изложение на детайлите, които разкриват страданието пред очите на Моканина.

2. Отговорете и на въпроса защо той насърчава Гунчо за разговор - да узнае повече подробности или да облекчи мъката на другоселеца.

3. Какви асоциации предизвиква образът на телеграфната жица?

ВТОРА ПОДТЕЗА
Въпреки че страданието непрекъснато съпътства живота на Гунчо, той го посреща с някаква кротка примиреност, която е белег на светла и извисена човешка душевност.

АРГУМЕНТИ:
1. Разкрийте отношението на Гунчо към нищетата. Разсъждавайте върху начина, по който той споменава Бога, в сравнение с Моканина („Сполай на бога..." и „Боже, колко мъка има..."). Има ли у другоселеца и сянка от недоволство?

2. Разтълкувайте двукратното повторение -„На мене да остане, не вярвам..." Защо, въпреки заявеното неверие, Гунчо е поел пътя по безкрайната жица? Каква е неговата вяра?

3. Разсъждавайте върху следния откъс:
„- Та затуй съм дошел - каза по-смело и с облекчение селянинът. - Рекох да те попитам, може да си я виждал, може да си чувал." Каква е интонацията, откъде идва облекчението? Защо „може да си я Виждал", а не „Има ли я?", както пита Моканина?

В извода може да споменете за красотата на душевния свят на Гунчо, дължаща се на това, че с житейска мъдрост той противопоставя на страданието бащината си любов, надеждата и вярата.

ТРЕТА ПОДТЕЗА
Пластично изваян в творбата е и образът на майката. Нейното присъствие е мълчаливо, но противопоставянето между страданието и надеждата за изцеление на единственото й чедо е показано със запомнящи се детайли.

АРГУМЕНТИРАЙТЕ се чрез тези детайли (синонимното повторение „ръченик", „ черния й чумбер"; епитетите „жълта и сломена от тегло жена "; жеста „ още отдалеч загледа мъжа си, като че искаше по лицето му да познае какво е научил"; глагола, използван в разказа на Гунчо „залови се майка му"; реакцията й след вестта за бялата лястовица).

ЧЕТВЪРТА ПОДТЕЗА
Несъмнено, надеждата и вярата на Гунчовото семейство са духовната му опора в страданието, недостижима за Моканина. От всички той изпитва най-силно угнетението на фактическата безизходица. Неговият образ съчетава човешката доброта и отзивчивост, но и безсилието надуха пред страданието. Драмата на Моканина произтича от борбата между съмнението и вярата. Докоснал се за миг до просветлението, чрез светлината в очите на Нонка, в края на разказа скептицизмът му отново надделява.

АРГУМЕНТИ:
1. Помислете, стреми ли се Моканина към вярата, която Гунчо е стаил дълбоко у себе си, въпреки гласно изразеното неверие - вярата в чудото на бялата лястовичка? („Ама истина ли е? - извика Моканина. - Къде била тая лястовичка?... Бяла?"}

2. Каква негова гледна точка се разкрива при описанието на пейзажната картина, видяна през неговите очи? („... наближаваше Преображение Господне... Много, но все черни.") Дълбоко в себе си Моканина съзнава, че надеждата, свързана с бялата лястовица, е последното убежище за изстрадалите души на тези хорица, но може ли той да изпита благодатната сила на тяхната вяра?

3. Какво го подтиква да излъже момичето, че е видял бялата лястовица? Каква светлина е видял в очите на Нонка? За миг той е почувствал вярата й като Божий благослов, като съхранена цялост на душата й, въпреки болезнената немощ на снагата й, „стопена от болестта..." 

Но защо е така мъчителна и неубедителна неговата реч? Защо авторът не назовава „нещото", което го души? Това „нещо" го измъчва и в края на разказа, след като дълго е сподирял с поглед отдалечаващата се каруца. Вие как ще изтълкувате значението на неопределителното местоимение?

Аргументацията ви ще бъде целенасочена, ако стигнете до извода, че Йовков, като истински сърцевед, е очертал светлия душевен строй на тези, които са надмогнали страданието чрез вярата им в някакъв промисъл, непостижим нито за разума, нито за езика. Тези хора правят света по-светъл и по-добър. 

Преображението Господне у тях засяга и Моканина, който, макар и да се връща към съмнението, ще носи завинаги искрицата просветление в душата си. Белязан от вярата, той вече ще вижда по нов начин света - преобразен от чудотворната й сила. 

Тези обобщителни мисли могат да ви послужат и като заключение на отговора.
Иточник kaldata.com

ИСКРА ПАНОВА ЗА "ПО ЖИЦАТА" ОТ ЙОРДАН  ЙОВКОВ

Проличава социалната страна на събитието– Гунчо и семейството му са бедни селяни. Социалната страна не определя сюжетното развитие, но все пак слага своя отпечатък върху съдбата и постъпките на героите.

Йовковият разказ със своите почти задължителни връщания и вмъкнати епизоди едновременно се раздипля “назад” и “навътре”.

“По жицата” е един от най-стегнатите Йовкови разкази. Но и той се състои от едно голямо фабулно вгъване “навътре” и “назад”: от разказа на бащата на болното момиче, предшестван от това, което и както го вижда Моканина, и последван от това, какво вижда пак Моканина, когато отива до каруцата и разменя няколко думи с майката и болното.

/Йовковите разкази растат бавно, по една сложна композиционна схема./ 

Йовковият интерес е към “човешкото” и "българското". 

Миналото, легендата, песента за Йовков са хранилище на съкровено човешкото и съкровено-българското, изкристализирала същност, трайно изваяна душевност. Легендата за бялата лястовичка е символ на надеждата, на вярата и любовта.

По логиката на Йовковите разкази добро е всичко, което дава криле на човека. Всеки порив е оправдан, щом той умножава душевното богатство на героя, щом освобождава неговия неповторим потенциал от добро и красота, щом му помага да се реализира, да стигне поне веднъж, поне отчасти мярата на своите духовни възможности.

Човекът– разгръщането на неговата човешка природа- е всъщност мярката на нещата у Йовков, а не спазването на едни или други норми на поведение. Йовковите герои /Моканина и Гунчо/ могат да прибягнат до една спасителна лъжа, за да засилят вярата в доброто и надеждата за живот.

· “По жицата” е един от “трите му новелистични бисера” (други са “Албена” и “Другоселец”).

· Тук кулминацията–развръзка избледнява пред кулминацията-преживяване.

· В много разкази, както е и в “По жицата”, Йовков остава ситуацията без изход и трагедията открита. Той не “успокоява” читателя: читателят трябва да знае, че има и нерешими ситуации. Лъжата дава надежда, но лястовичките по безкрайните жици са “все черни”!

· Колко органична, коренно присъща на Йовковата творческа природа е “зрителността”, “визуалността”, пластично-предметното виждане и рисуване с всичките му последици и връзки, показва и творческият процес у Йовков. Характерна е изповедта му как е написал “По жицата”. 

“Мотива”, както той го нарича- поверието за лечебната сила на бялата лястовица- Йовков прочита във вестниците- ”Той залегна в съзнанието ми”. 

Но този мотив си остава спящо зърно, докато не се свърже у Йовков конкретно “видение”, с картина. “Видях- именно “видях”– казва той– шосето за Добрич, Каралезката чешма, полската шир и някаква бедна кола, впрегната в малко, слабо конче, селянин сиромах подир нея– както съм ги виждал в действителност. 

Свързах това видение с мотива за бялата лястовица”. Към това конкретно видение, изплувало от личния му опит, Йовков прибавя второ, вече от косвения си опит– от народното предание: змия, спяща на гърдите на жътварка (като причина за болест). “Тоя образ – казва той – по-рано ме е занимавал. Сега връхлетях на него като на нещо готово. Така разказът беше построен”.

Построен върху два образа, върху две картини – “видения”– не върху случка, конфликтна ситуация, завръзка – развръзка. Случката, съответно драматичната ситуация, остават заключени вътре в картината, като зародиш, който не се развива във фабула, не оживява в събитие. Оттам– “извътре” – той поддържа драматичния тонус на картината, лирическото и напрежение. 

Случката “служи” на картината, а не картината на нея– както разказът на селянина в “По жицата” за това, как е заболяло момичето му и какво търсят из този край, служи като обяснение, представлява коментар на безмълвната каручка сред полето между двата реда телеграфни стълбове. Композиционно това “обяснение” е придадено към картината на каручката. В “По жицата” заболяването на момичето и търсенето на лек са “придатък” на картината, композиционно и смислово те се управляват от нея.

· Йовков носи в паметта си “картини”- видени неща: те са му достатъчни, тяхната няма цялостност може да се раздипли в герои, обстановка, фабула, в определен ритъм и звучене или да ги побере, да ги обхване и организира образно– лирически, подчинявайки ги на себе си. Това засилва статичността на Йовковия образ– такъв образ е “неподвижен” не само по вътрешно–смислова структура, а и в отношението си към действието на разказа.

· Йовковият образ не се движи и не се прелива – той не възниква от и в хода на събитието: виждаме го по правило, когато събитието е вече станало, промяната се е извършила, причината вече е задействала и движението се е уталожило в състояние, изкристализирало е в един зрим мизансцен. И Йовков спира хода на разказа именно за да запечата този мизансцен: високият прегърбен селянин крачи редом с каручката, майката седи пребрадена с черния чумбер, а от двете страни лястовичките се разхвърчават и после пак се връщат на жиците– след като вече всичко е изприказвано, мъката е казана и лекът не е намерен.

Йовков спира действието – прави пауза в хода на разказа – за да фиксира една няма сцена, нещо като живата картина в стария театър. Но нерядко тъкмо тази пауза, запълнена с картина, набира в себе си идейно–емоционалната кулминация на едни от най – хубавите и типични Йовкови разкази, както е в “По жицата”.

Теодор от 8 д клас

ПРЕКРАСНОТО У ЧОВЕКА В ТВОРЧЕСТВОТО НА ЙОРДАН ЙОВКОВ

 

ПО ЖИЦАТА: МЕЛОДИЯТА НА ПТИЦИТЕ

Ако жиците бяха петолиния, а птиците, накацали по тях - ноти, какво щеше да се получи? Този въпрос си задал 46-годишният Жарбас Агнели от Бразилия, когато видял в един вестник снимка на птици, накацали по телефонните жици.





Вместо да се чуди, той просто изрязал картинката и заменил птиците с ноти, без да променя положението им. Казва, че не е пипал снимката по никакъв начин, не е преправял подредбата. Защо го направил? От любопитство.

Агнели написал мелодията за ксилофон, фагот, обой и кларинет. Когато тя се получила обаче, той отказал да си припише заслугата, твърдейки, че идеята не е негова, а на птиците. Неговата интерпретация е само на ритъма, тъй като по жиците-петолиния няма отбелязани отделни тактове.



В момента, в който Агнели пуска видеото с композицията си в сайта за видео споделяне Vimeo, всички са възхитени от резултата. Агнели пратил творението си и на фотографа, който направил оригиналната снимка на птиците. Фотографът пратил мелодията на редактора на вестника и историята на композицията се озовала в същия вестник, публикувал снимката...OP+

БЪДИ ТВОРЕЦ. СЪЗДАЙ МЕЛОДИЯ ЗА ЛЯСТОВИЧКИТЕ ПО ЖИЦАТА!